johanna wagner.

by **Johanna Wagner.** Чет Окт 10, 2013 7:32 pm

Йоханна Вагнер.

Състрадание.

Красива дума нали? Веднага извиква в съзнанието изграденият, клиширан образ на добър човек. Но всъщност знае ли някой от вас реалната тежест на състраданието? Да изпитваш физическа и психическа болка от страданието и мъките на останалите? Всяка кост в тялото ти да гори, когато някой около теб или на другия край на света бъде наранен дори съвсем леко?
Има едно малко момиченце, живеещо в северна Германия, което може да отговори на всичките ми въпроси с едно тихо и измъчено „да“. Йоханна. Русото ангелче около което всички говореха изключително тихо и напрягаха слуха си, за да чуят редките думи, които излизаха едва- едва измежду устните й. Тя винаги бе на легло. Винаги изтощена, макар да прекарваше дните си спяща през повечето време. Молеше нещастната си майка единствено да я носи навън от време- на време, за да може да усети веселият живот на природата около себе си. Макар да не беше част от него и да знаеше, че никога няма да бъде. Единственото, което я караше да не спре да диша беше земята и любовта на майка й. Макар, че реално тя нямаше майка, тя беше просто частичка от сърцето на дракон. Болната част, хилавата.. онази, която никой не искаше. Момиченцето се измъчваше. Усещаше болката на майка си най- силно от всичко.. и знаеше. Знаеше, че през главата й минават мисли все по- често и все по- често.. лоши мисли. Защо точно тя е изтеглила късата клечка? Няма ли да е по- лесно, ако просто убие детето и вземе друго? Малката Вагнер се боеше. Тя не беше достатъчно силна да се придвижва сама, а ако майка й посегнеше дори да й удари шамар щеше да й причини мигновена смърт. Слабостта й беше агонизираща.

***

Йоханна се свлече с кървящи отворени рани по цялото си тяло. Въздухът мъчително влизаше в дробовете й. Беше тичала цяла нощ- дори не знаеше, че е способна да върви, но се налагаше. Майка й бе започнала да губи разсъдъка си в последните години но предната вечер чашата беше преляла. Крещящата германка, тичаща с нож към дъщеря си беше повече от ужасяваща за скелетоподобното 10-годишно момиченце. Адреналинът беше позволил на Вагнер да тича цяла нощ и цял ден, но сега дори нямаше представа за времето. Беше тъмно. Знаеше единствено това. Малката заспа от изтощение.

***

Младата жена вървеше със средна крачка по улицата в Бевърли Хилс, привличайки не един възхитен поглед. Меката й коса се спускаше до кръста на красиви вълни, в които бяха вплетени най- различни цветя. Очите й се усмихваха в топло зелено, а на устата й беше разцъфнала лека усмивка. Бялата й обикновена рокля й стоеше повече от прекрасно и тя изглеждаше като горска нимфа. Някак не на място в този забързан и прашен град. Но видението беше прелестно и повечето хора спираха, за да я погледнат. Йоханна се усмихваше макар мъките на всички тук да я бодяха от вътре. Беше открила начин да притъпява болката- просто махаше мъничка част от тези страдания- така нейните намаляваха. Едва сега оценяваше дара на Състраданието, който й бе даден от нейния Дракон- баща. Той и прекрасната връзка, която имаше с елемента Земя. Кой би познал, че тези весели очи някога бяха принадлежали на едно изгубило надежда за живот, мършаво германче?